Начало Bulgarian Развлечение и забавление

Литературен клуб!

dogi137dogi137 Публикации: 568
редактирано 02.09.2015 в Развлечение и забавление
Добро утро на всички! Създавам тема, която ще нарека "Литературен клуб"! Толкова истина се крие в думите на хората с перо! Толкова вълшебни светове са скрити! По-хубавото от това е, че когато ги четеш ти сам създаваш своята действителност, сам си режисьор! Ти определяш, как да усетиш чувството...
Добре дошли сте в тази тема! Ще започна с едно любимо мое стихотворение! Винаги ме изпълва с надежда...



ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ



Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те. . .
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли. . .
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.

Пейо Яворов
Post edited by dogi137 on
«1

Коментари

  • пиги1022пиги1022 Публикации: 2,736
    редактирано 30.06.2014
    КОЛКО СИ ХУБАВА!...



    Колко си хубава!
    Господи,
    колко си хубава!

    Колко са хубави ръцете ти.
    И нозете ти колко са хубави.
    И очите ти колко са хубави.
    И косите ти колко са хубави

    Не се измъчвай повече - обичай ме!
    Не се щади - обичай ме!
    Обичай ме
    със истинската сила на ръцете си,
    нозете си, очите си - със цялото
    изящество на техните движения.
    Повярвай ми завинаги - и никога
    ти няма да си глупава - обичай ме!
    И да си зла - обичай ме!
    Обичай ме!
    По улиците, след това по стълбите,
    особено по стълбите си хубава.
    Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
    си хубава... Най-хубава си в стаята.
    Във тъмното, когато си със гребена.
    И гребенът потъва във косите ти.
    Косите ти са пълни с електричество -
    докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
    Наистина си хубава - повярвай ми.
    И се старай до края да си хубава.
    Не толкова за мене, а за себе си,
    дърветата, прозорците и хората.
    Не разрушавай бързо красотата си
    с ревниви подозрения - прощавай ми
    внезапните пропадания някъде -
    не прекалявай, моля те, с цигарите.
    Не ме изгубвай никога - откривай ме,
    изпълвай ме с детинско изумление.
    Отново да се уверя в ръцете ти,
    в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
    Как искам да те задържа завинаги.
    Да те обичам винаги -
    завинаги.
    И колко ми е невъзможно... Колко си
    ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
    че искаш да ме задържиш завинаги,
    да ме обичаш винаги,
    завинаги.

    Колко си хубава!
    Господи,
    колко си хубава!

    Колко са хубави ръцете ти.
    И нозете ти колко са хубави.
    И очите ти колко са хубави.
    И косите ти колко са хубави.

    Колко си хубава!
    Господи,
    колко си истинска.

    Христо Фотев
  • Ivakriva (BG1)Ivakriva (BG1) BG1 Публикации: 3,743
    редактирано 30.06.2014
    Нетрайни сме, нетрайни

    Така се взирам в розите,
    че нищо не остана.
    Зелени са прозорците.
    Животът преминава.

    Разделям всички кораби
    на думи и на рани.
    Но има още пропасти
    неиздълбани.

    Забравяме си чувствата
    (които се забравят).
    Навярно се страхуваме.
    От обич се нуждаем.

    Минава през зеленото
    един разсеян облак.
    Говорят си елените.
    За дългите посоки.

    И дъх след дъх пропадаме.
    Очите ни са стаи.
    Строим високи храмове.
    Молитвите не знаем.

    И винаги си тръгваме.
    Нетрайни сме. Нетрайни.
    А другото са гълъби.
    И рози. И... това е.

    Селвер
  • пиги1022пиги1022 Публикации: 2,736
    редактирано 01.07.2014
    КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

    Когато си на дъното на пъкъла
    Когато си най тъжен и злочест
    От парещите въглени на мъката
    Си направи сам стълба и излез
    Светът когато мръкне пред очите ти
    И притъмнява в тези две очи
    Сам слънце си създай и от лъчите
    Създай си стълба и по нея се качи
    Когато от безпътица премазан си
    И си зазидан в четири стени
    От всички свои пътища премазани
    Нов път си направи и сам тръгни
    Трънлив и зъл е на живота ребуса
    На кръст разпъва нашите души
    Загубил всичко, не загубвай себе си
    Единствено така ще го решиш

    Дамян Дамянов
  • Ivakriva (BG1)Ivakriva (BG1) BG1 Публикации: 3,743
    редактирано 01.07.2014
    Понякога обичам да съм никоя

    Понякога обичам да съм никоя и да ме няма -
    и дълго да стоя във тъмното с отворени очи.
    Да си представям, че съм облак в необята,
    а в мен е празно - няма вяра, няма и мечти...

    Душата ми тогава е бездънна, празна раковина -
    не чувства нищо, в безтегловност е и не боли...
    И всички са забравили за мен и че ме има,
    а времето е спряло. Над света безвремие вали...

    И някак не се случвам - сън съм и съм мисъл...
    И "вчера" сякаш е забравен, зле написан стих...
    "Сега" и "днес" ги няма - просто... липсват,
    а "утре" е излишен, никому ненужен послепис...

    В такива мигове като че ли във мен умира ангел,
    молитвено е тихо във душата ми - като в храм...
    И сгушена в прегръдката на най-притихналия вятър,
    мълча до втръсване и си измислям тишина...

    Селвер
  • пиги1022пиги1022 Публикации: 2,736
    редактирано 01.07.2014
    Недялко Йорданов
    Когато си беден , когато си слаб
    когато трепериш за късчето хляб,
    когато отвсякъде кой както свари,
    препъва те с крак и ти удря шамари-
    недей се отчайва, недей се навежда
    не си позволявай да губиш надежда!
    Защото макар да е жилаво злото,
    в човека все пак побеждава доброто

    Какво е охолство , какво са пари
    пред светлата участ да бъдем добри!
    Когато в сърцето ти гняв се надига
    кажи си на ум кротко думата стига
    и вярвай че пак ще спечели двубоя
    със лошите мисли усмивката твоя
    Защото макар да е жилаво злото,
    в човека все пак побеждава доброто.
  • Ivakriva (BG1)Ivakriva (BG1) BG1 Публикации: 3,743
    редактирано 01.07.2014
    Мои часове
    Една звезда - светлинна и далечна,
    отчупи се и блъсна се в безкрая,
    погреба я морето сиво млечно
    и вятър се опита да излае.

    Една вълна, изваяна от мрака,
    обиди се за нещо на прибоя,
    отиде си, остави го да чака,
    разяждан сам от самотата своя.

    Една луна - простряна длан от злато -
    пречупва очертания в тъмите,
    мътнее като посивяло лято
    и глъхнат кратери в плътта ѝ скрити.

    В такива часове на радост своя
    във амфора старинна се превръщам,
    защото вятъра, луната-длан, прибоя
    във своята дълбочина поглъщам.

    Петя Дубарова
  • dogi137dogi137 Публикации: 568
    редактирано 02.07.2014
    НАДЕЖДА

    Ако можех да имам едно
    магазинче със две полички,
    бих продавал… познайте какво?
    — Надежда. Надежда за всички.

    „Купете! С отстъпка за вас!
    Всеки трябва надежда да има!“
    И на всеки бих давал аз,
    колкото трябва за трима.

    А на тоз, който няма пари
    и само отвънка поглежда,
    бих му дал, без да плаща дори,
    всичката своя надежда.

    Джани Родари
  • user1232user1232 Публикации: 153
    редактирано 02.07.2014
    Душо, не унивай, ободри са,
    изпълни се с вяра и надежда,
    наште мъки страшни, но свети са:.
    през мъглите слънце пак проглежда.

    Чуй на тоз народ скръбта горчива –
    на великата душа народна, –
    виж го траура, що днес обвива
    наште знамена и слава родна;

    тез чела печално наклонени,
    тез очи пребулени с сълзите,
    таз бол, тез въздишки задушeни
    на сърца безчислени разбити;

    тез надежди, тия идеали
    в траур, в плач тез дивни лаври,
    блянове свети пак в нощ остали,
    гробове свети пак в плен на гаври!

    Тoчи, тoчи се река безкрайна
    от вълни ревящи, но нечути –
    пo е силна скръб безмълвна, тайна,
    ярости сдържани пo са люти.

    Взри се, душо, в таз тъга безгласна –
    тя земята българска залива!
    Как си свята, родино нещастна,
    и велика в таз скръб мълчалива!

    Иван Вазов
  • Ivakriva (BG1)Ivakriva (BG1) BG1 Публикации: 3,743
    редактирано 02.07.2014
    Мечтател

    Залезът настойнически зад мене върви
    и ми подиграва привичките.
    Сякаш го слушам как сладко мълви:
    „Колко си смешен мечтател, мой миличък!“

    Аз си подсвирквам безгрижно с уста
    и дори го не чувам.
    Бързам за някакъв краен квартал
    и разсъждавам развълнувано:

    Аз не желая живот застоял,
    нито спокойно огнище.
    Вечно бих искал
    да крача през локви и кал
    и да нямам със себе си нищо.

    Нека гърдите ми реже с трион
    завистливата кашлица.
    Нека дъжд и листа
    върху мен да се ронят;
    аз ще крача, ще крача.

    Ако имам нещо скъпо в света,
    това са непознатите улици…
    Аз вървя, аз вървя, аз вървя
    и вятъра нещо одумвам.

    О, не желая да живея сто години,
    да си имам къща, старица и внучета.
    Нека млад, нека двайсетгодишен загина,
    но бъдещето да предвкуся.

    И така безпричинно да умра,
    като крача, покосен да се стрепна,
    с усмивка, предизвикана от радост
    и притиснати весело клепки.

    Тогава
    моят приятел —
    недоволникът вятър —
    ще изфучи от тъга.

    А старият залез, мъдър и притворен,
    нека наставнически пак си говори
    върху трупа ми млад и силен:
    „Колко бе смешен мечтател, мой миличък!“

    Радой Ралин
  • user1232user1232 Публикации: 153
    редактирано 02.07.2014
    [h=1]Къпината[/h]
    Отишло момe напето
    смин да сбира на полето.
    Лудо младо го спогони,
    момe бяга, цвете рони.
    Че отде се взе къпина,
    та му ризата запина.
    Лудо младо се провикна:
    „Дръж, къпино, доде стигна
    тебе ще да е фалбата,
    моя ще да е момата!“
    Иван Вазов
  • anabelll (BG1)anabelll (BG1) BG1 Публикации: 46
    редактирано 02.07.2014
    Ако

    Ако владееш се, когато всички
    треперят, а наричат теб страхлив;
    Ако на своето сърце едничко
    се довериш, но бъдеш предпазлив;
    Ако изчакваш, без да се отчайваш;
    наклеветен – не сееш клевети;


    или намразен – злоба не спотайваш;
    но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

    Ако мечтаеш, без да си мечтател;
    ако си умен, без да си умник;
    Ако посрещаш краха – зъл предател
    еднакво със триумфа – стар циник;
    Ако злодеи клетвата ти свята
    превърнат в клопка – и го понесеш,
    или пък видиш сринати нещата,
    градени с кръв – и почнеш нов градеж;

    Ако на куп пред себе си заложиш
    спечеленото, смело хвърлиш зар,
    изгубиш, и започнеш пак, и можеш
    да премълчиш за неуспеха стар;

    Ако заставиш мозък, нерви, длани
    и изхабени – да ти служат пак,
    и крачиш, само с Волята останал,
    която им повтаря: „Влезте в крак!

    Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
    в двореца – своя прост човешки смях;
    Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
    ако от враг и свой не те е страх;
    Ако запълниш хищната Минута
    с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
    Светът е твой! Молбата ми е чута!
    И главно, сине мой – ще бъдеш мъж!
    Ръдиард Киплинг
  • пиги1022пиги1022 Публикации: 2,736
    редактирано 02.07.2014
    Девойката, която ми постла легло

    По пътя ме застигна мрак,
    планински вятър, силен мраз.
    Замрежи всичко ситен сняг
    и без подслон останах аз.

    За щастие във моя смут
    една девойка ме видя
    и мило в своя дом приют
    за през нощта ми даде тя.

    Дълбоко й благодарих,
    учтиво преклоних чело —
    учтиво й се поклоних
    с молба да ми даде легло.

    Тя с тънко ленено платно
    легло във къта ми постла,
    наля ми в каната вино
    и „лека нощ“ ми пожела.

    Когато до самия праг
    със свещ в ръката тя дойде,
    девойката замолих пак
    възглавница да ми даде.

    С възглавницата във ръка
    се върна тя при мен завчас.
    Със таз възглавница — така
    я взех в прегръдките си аз.

    Тя трепна в моите ръце
    и каза, като в мен се сви:
    „О, ако има в теб сърце,
    моминството ми остави.“

    Тя бе с коси от мек атлаз
    и бяло като крин чело.
    С уханни устни беше таз,
    която ми постла легло.

    Бе хладен нежния й крак
    и кръгла малката й гръд:
    две малки, бели преспи сняг,
    навяни в тоя таен кът.

    Целувах милото лице,
    косите й от мек атлаз.
    И тъй, с момичето в ръце,
    във сън дълбок потънах аз.

    И пред разсъмване почти,
    за път когато бях готов:
    „О, ти, опропасти ме ти“ —
    ми каза моята любов

    Целунах скъпото лице,
    очите, пълни със тъга,
    и казах: „Тия две ръце
    ще ми постилат отсега.“

    Тогаз тя взе една игла
    и дълго ши през тоя ден.
    Сама по хладните стъкла
    тя риза шиеше за мен.

    Години има оттогаз,
    бледнее бялото чело.
    Но все по-скъпа ми е таз,
    която ми постла легло.

    Робърт Бърнс
  • Ivakriva (BG1)Ivakriva (BG1) BG1 Публикации: 3,743
    редактирано 02.07.2014
    ОБИЧАМ ТЕ, ЖИВОТ!

    Обичам те, Живот, но ти си неприветен.
    Аз зная, че не съм избраник твой.
    Каквото даваш - два пъти го вземаш.
    Не мога да те съдя - ти си мой.

    Обичам те, и всеки действен атом
    живее в мен с неподозиран хъс.
    Обичам те, Живот, дори когато
    безсрамно ми показваш среден пръст!

    Румен Ченков
  • baba50 (BG1)baba50 (BG1) Публикации: 473
    редактирано 02.07.2014
    ЖИВОТ

    Разлиствам го подобно книга тежка
    ах, аз ли писах всичкото това?
    Нелепости, задрасквания, грешки...
    Каква ти книга?-Грозна чернова!
    Да можех, бих отново го преписал.
    На гланцова хартия, с краснопис,
    без ни една едничка грешна мисъл,
    без ни една поправка-Равен, чист!
    Той би звучал добре-почти разкошно!
    Без ни едничък непресметнат ход!
    Но щеше ли да има нещо общо,
    със моя грешен,истински живот???


    Темата е невероятно хубава...отдавна мисля за нещо такова!Мерси Доги!
  • Ivakriva (BG1)Ivakriva (BG1) BG1 Публикации: 3,743
    редактирано 02.07.2014
    Заклинание

    Обричам ти се. Днеска и завинаги.
    Без ум и разум. И с душа и с плът.
    И знай, че всичко светло в моя път
    частица е от теб - за мен най-свидната.
    Ах, колко дълго, страшно и мъчително
    мълчах и трупах в своя страх нелеп
    това, което сбирал бях за теб -
    едната дума свята и спасителна.
    Най-милата, най-святата, най-нежната.
    А минала с мен в толкоз кал и мраз
    дълбоко чиста я опазих аз.
    Една и топла, пазих я с надеждата,
    за всичко твое тя да е отплатата.
    Аз само в нея можех да сбера
    възторга от душата ти добра,
    и клетвата, и прошката ти, святата...
    Не казвай нищичко! Не трябва вричане.
    А нека само наште две сърца
    горят в кръвта на трите ни деца!
    И в теб, Надеждо моя! В теб. Обичам те.

    Дамян Дамянов

    Здрасти, бабче! ;)
  • anabelll (BG1)anabelll (BG1) BG1 Публикации: 46
    редактирано 03.07.2014
    Носете си новите дрехи, момчета!
    Не казвайте утре ще бъдем красиви!
    Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
    Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем...
    Ще обичаме утре,
    утре ще бъда любим.
    Носете си новите дрехи, момчета!
    Падаме, както ходим, умираме, както спим.

    Не казвайте утре ще почнем голямото,
    днес да спечелим пари за прехраната.
    Не казвайте утре ще бъдем честни!
    Днес тихичко ще се проврем...
    Носете си новите дрехи, момчета
    Ходейки падаме, сънувайки мрем.

    Не казвайте утре със вик на площада
    ще кажа истината, после - на клада!
    На клада, но утре, а днес потърпете.
    Днес се налага да премълчим.
    Носете си новите дрехи, момчета
    Падаме, както ходим.
    Умираме, както спим.

    Стефан Цанев
  • SystemSystem Публикации: 106,969
    редактирано 03.07.2014
    Песен за човека

    Ние спориме
    двама със дама
    на тема:
    "Човекът във новото време".
    А дамата сопната, знаете –
    тропа, нервира се,
    даже проплаква.
    Залива ме с кални потоци
    от ропот
    и град от словесна
    атака.
    – Почакайте – казвам, – почакайте,
    нека... –
    Но тя ме прекъсва сърдито:
    – Ах, моля, запрете!
    Аз мразя човека.
    Не струва той вашта защита.
    Аз четох как някой
    насякъл с секира,
    насякъл сам брат си, човека.
    Измил се,
    на черква отишъл
    подире
    и... после му станало леко. –
    Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
    Но аз
    понакуцвам
    в теория
    и рекох полека,
    без злоба,
    човешки,
    да пробвам със тази история. –
    Тя, случката, станала в село Могила.
    Бащата бил скътал
    пари.
    Синът ги подушил,
    вземал ги насила
    и после баща си затрил.
    Но в месец, или пък
    във седмица само
    властта го открила и... съд.
    Ала във съдът
    не потупват по рамото,
    а го осъждат на смърт.
    Отвели тогава злодея
    злосторен,
    затворили този субект.
    Но във затвора попаднал на хора
    и станал
    човек.
    Не зная с каква е
    закваса заквасен,
    не зная и как е
    замесен,
    но своята участ
    от книга по-ясна
    му станала с някаква песен.
    И после разправял:
    "Брей, как се обърках
    и ето ти тебе
    бесило.
    Не стига ти хлеба,
    залитнеш
    от мъка
    и стъпиш в погрешност на гнило.
    И чакаш така като скот
    в скотобойна,
    въртиш се, в очите ти – ножа.
    Ех, лошо,
    ех, лошо
    светът е устроен!
    А може, по-иначе може..."
    Тогава запявал той
    своята песен,
    запявал я бавно и тихо
    Пред него живота
    изплаввал чудесен –
    и после
    заспивал
    усмихнат...
    Но в коридора
    тихо говорят.
    Сетне секунда покой.
    Някой полека вратата отворил. –
    Хора. Зад тях часовой.
    Някой от групата,
    плахо и глухо,
    казал му:
    "Хайде, стани."
    Гледали хората
    тъпо и кухо
    сивите, влажни стени.
    Онзи в леглото
    разбрал, че живота
    е свършен за него,
    и в миг
    скочил, избърсал потта от челото
    и гледал с див поглед
    на бик.
    Но лека-полека
    човека се сетил –
    страхът е без полза,
    ще мре.
    И някак в душата му
    станало светло.
    – Да тръгнем ли? – казал.
    – Добре.
    Той тръгнал. След него
    те тръгнали също
    и чувствали някакъв хлад.
    Войникът си казал:
    "Веднъж да се свърши...
    Загазил си здравата, брат."
    Във коридора
    тихо говорят.
    Мрак се в ъглите таи.
    Слезнали после на двора,
    а горе
    вече зората блести.
    Човекът погледнал зората,
    в която
    се къпела с блясък звезда,
    и мислел за своята
    тежка,
    човешка,
    жестока,
    безока
    съдба.
    "Тя – моята – свърши...
    Ще висна обесен.
    Но белким се свършва
    със мен?
    Животът ще дойде по-хубав
    от песен,
    по-хубав от пролетен ден..."
    Споменал за песен
    и нещо се сетил.
    В очите му пламък цъфтял.
    Усмихнал се топло, широко и светло,
    отдръпнал се, после запял.
    Как мислите, може би
    тука се крие
    един истеричен комплекс?
    Мислете тъй както си щете,
    но вие
    грешите, приятелко, днес. –
    Човекът спокойно, тъй – дума
    след дума
    и твърдо редил песента.
    Онези го гледали
    с поглед безумен,
    онези го гледали с страх.
    Дори и затвора
    треперел позорно,
    и мрака ударил на бег.
    Усмихнати чули звездите отгоре
    и викнали:
    "Браво, човек!"
    Нататък е ясно. Въжето
    изкусно
    през шията, после
    смъртта.
    Но там в разкривените,
    в сините устни
    напирала пак песента.
    И тук започва развръзката, значи.
    Как мислиш, читателю, ти? –
    Тя, бедната дама, започна да плаче,
    започна във транс да крещи:
    "Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
    сякаш
    като че там сте били!"...
    Какъв ти тук ужас?! –
    Той пеел човека. –
    Това е прекрасно, нали?

    Никола Вапцавор
  • anabelll (BG1)anabelll (BG1) BG1 Публикации: 46
    редактирано 03.07.2014
    Богомилско стихотворение

    Добрите хора лесно се обичат.
    Магията е да обичаш лошите.
    С един от тях — най-лошият от всички,
    да споделиш пробитите си грошове.
    Да ти почерни погледа и празника.
    Да ти преседнат глътката и залъкът.
    А в нощите, в които му е празно,
    да те вини, че си му дала ябълка.
    Да те обича, ала само тялото.
    Да го откъсва хищно от душата ти.
    И да те иска — прокълнато ялова —
    да не родиш на някой друг децата му.
    А ти сама да се затвориш в клетката.
    Да му подхвърлиш ключа на победата.
    И нежно да го милваш през решетките,
    когато е дошъл да те погледа.
    И да мълчиш. Дори да се запали,
    дори да се взриви над тебе здрачът.
    Додето не реши да те погали
    най-лошият човек... и не заплаче.
    Веднъж сълза проронил, е обречен
    добър и свят, пред теб да коленичи.
    Тогава можеш да си тръгваш вече.
    Добрите хора лесно се обичат.

    Камелия Кондова
  • CleoCleo Публикации: 629
    редактирано 03.07.2014
    Ако успея да си представя живота
    като гладка вечна скала
    без край, начало и посока,
    просто черен камък сред мъгла,
    може би ще мога да открия
    истинския смисъл на това,
    зад преструвки някой да се крие,
    да не е себе си, а някой си,едва..
    Ако успея да видя луната
    като бял кръг, далеч от мен,
    а не като богиня млада,
    дето с красота държи ме в плен,
    може би ще мога да намеря
    топлота в студените пари,
    зад които смешните се свиват,
    може и да може, но .. уви!
    Ако успея да стана корава,
    устремена в успеха, но без плам,
    без капка утеха, но с идея здрава,
    без чувства, но пък в илюзорен храм
    на власт и хаос, и гласност, и чернилка,
    на позорни факти, глупост и игри,
    то по-добре да висна на бесилка,
    то по-добре да стана ти!
    Не, най-добре да бъда тиха.
    (туй научих го от теб)
    Те, тихите, къде се скриха?
    А, да, май станаха на лед!
    Или пък..да си чакам мойто време.
    Тогава всичко ще е ... Идеал!
    Тогава истината няма да е бреме.
    Кого заблуждаваме? Живота е спрял!
    Нищо не става! Няма мечти,
    няма хора, сърца и души.
    Няма стремежи към топлинка.
    Няма усмивка, нито една!
    ......
    Може би ако успея да се върна
    някъде назад, близо до вас,
    ще мога някак май да се превърна
    във статуя без нежност и без глас.
    Ще страдам тихо (като всички),
    ще знам, че туй е то!
    Ще 'акат' върху мене птички,
    но пък.. що пък не? Защо?
    Я си гледайте живота,
    късайте цветя, а не глави!
    Малко чувства сложете в кивота,
    малко човечност, а,да не забравя.. и ти!
  • Gia (BG1)Gia (BG1) BG1 Публикации: 277
    редактирано 03.07.2014
    Измислица ли е морето?... Христо Фотев

    Измислица ли е морето?
    И щастието ли? Не вярвайте!
    Не вярвайте на капитаните,
    които го продадоха!
    Не вярвайте и на проститутките
    които го забравиха!
    Не вярвайте и на поетите
    които го изгубиха!

    Не е измислица морето
    и щастието съществува!

    Достатъчно е да се вслушате
    във тишината на сърцето си.
    Достатъчно е да протегнете
    ръката си, да се усмихнете
    на някого и да му върнете
    отнетото от капитаните
    и проститутките-
    о, мъничко
    от вярата си във дърветата,
    във най-щастливите предчувствия,
    във поздравите на другарите,
    във делниците и светкавично
    вий ще намерите морето...
    Най-синьото и най-лъчистото
    ще се усмихне във очите ви.
    И портокаловото слънце
    ще ви замести капитанската
    фуражка, капитане мой!
    Здравейте, капитане мой!

    Не е измислица морето
    и щастието съществува!
  • baba50 (BG1)baba50 (BG1) Публикации: 473
    редактирано 03.07.2014
    СБОГУВАНЕ
    /А.Коларова/


    И ето, че след малко пъстри, шумни,
    завинаги и вие ще си тръгнете.
    Ще бъдете по-зрели и по-умни
    и няма може би да се обърнете,
    към старото училище, което
    ще пази дълго вашите копнежи.
    Училищният двор ще остарее,
    без бодрите ви пеещи сърца
    и коридорите безшумни ще тъмнеят
    изгаснали, без светещи слънца.
    И няма стаята да е Вселена,
    изпълнена с училищния глас.
    Одраскана катедрата зелена
    ще проридай объркано след вас!
    Не ще ви мъчат косинуси трудни,
    събития, епохи непознати.
    Не ще са пълни нощите ви будни
    с класна, чертежи, формули и дати.
    И няма Яворов да люби Мина
    и след смъртта й, да се скита сам,
    а Лора да напуска дом истинал
    за да гори ревниво, с вечен плам.
    Не ще отмерва радостно звънеца,
    на всяка ваша стъпка зрелостта,
    но вие ще си скътате живеца
    затрепкал тук за първи път в Света!
    И дълго, до смъртта си ще го носите,
    в любовта към родната страна,
    в ребуса на жизнени въпроси,
    в стремежа си към труд и красота!

    Довиждане!Ще бие пак звънеца!
    В сърцата ви с добро да отзвъни!
    Пазете на красивото живеца!
    До най-дълбоки старини!
  • user1232user1232 Публикации: 153
    редактирано 03.07.2014
    Обожавам стиховете и не мога да не публикувам нищичко.....
    почвам с нещо чуждестранно-
    In the event of my Demise
    when my heart can beat no more
    I Hope I Die For A Principle
    or A Belief that I had Lived 4
    I will die Before My Time
    Because I feel the shadow's Depth
    so much I wanted 2 accomplish
    before I reached my Death
    I have come 2 grips with the possibility
    and wiped the last tear from My eyes
    I Loved All who were Positive
    In the event of my Demise

    ...Не пилей напразно дните,
    рядко случват се везните
    на съдбата да са спрели,
    ще се вдигаш или падаш,
    ще печелиш или губиш,
    ще робуваш и владееш,
    длъжен си да бъдеш тук
    НАКОВАЛНЯ ИЛИ ЧУК.
  • user1232user1232 Публикации: 153
    редактирано 03.07.2014
    мале, мале-прочетете го...
    Таратор

    Какъв позор, какъв позор,
    сервираха ми татарор.
    И с него бих си хапнал яко
    но го сервираха без мляко.
    Без краставица, без вода,
    една паница свобода.
    36_5_7.gif
    послепис: не ми правете тоя номер в ресторанта, ей
  • Magi85 (BG1)Magi85 (BG1) Публикации: 466
    редактирано 03.07.2014
    П.К.Яворов


    ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ



    Две хубави очи. Душата на дете
    в две хубави очи; - музика - лъчи
    Не искат и не обещават те...
    Душата ми се моли,
    дете,
    душата ми се моли!
    Страсти и неволи
    ще хвърлят утре върху тях
    булото на срам и грях.
    Булото на срам и грях -
    не ще го хвърлят върху тях
    страсти и неволи.
    Душата ми се моли,
    дете,
    душата ми се моли...
    Не искат и не обещават те! -
    Две хубави очи. Музика, лъчи
    в две хубави очи. Душата на дете...
  • Magi85 (BG1)Magi85 (BG1) Публикации: 466
    редактирано 03.07.2014
    Пърси Биш Шели



    Лека нощ




    Ти „лека нощ“ ми каза, мила,

    но лека ли ще е нощта?

    Щом двама ни е разделила,

    тогава ще е тежка тя!



    Макар душата ти любяща

    да чака края на нощта,

    ти с „лека нощ“ не ме изпращай,

    защото ще е тежка тя!



    Блазе на тез, които знаят,

    че двама ще са през нощта!

    Те „лека нощ“ не си желаят,

    но винаги е лека тя!



    1821
  • user1232user1232 Публикации: 153
    редактирано 03.07.2014
    Живей,когато имаш всичко-
    или от всичко си лишен-
    и късаш думите на срички,
    за да не паднеш в техен плен.

    Живей,когато ти се плаче-
    или от плач си отвратен-
    от бели вълци и гризачи,
    които ровят в твоя ден.

    Живей с умората на всеки,
    сънувай неговия сън,
    и ако всичко си отрекъл-
    повикай Слънцето отвън.

    Живей,дори да си измамен
    от собствената си съдба,
    и вместо да усетиш рамо-
    усещаш нечий нож в гърба.

    Живей за всичко,а когато
    животът вече изгори-
    вдигни се пак и без остатък
    останките му събери.

    Живей ! И всяка адска жега
    с капчукова вода полей !
    Дори да ти коват ковчега,
    живей,Приятелю,живей !...

    Матей Шопкин
  • anabelll (BG1)anabelll (BG1) BG1 Публикации: 46
    редактирано 06.07.2014
    През 1933 г. във вестник "Щурец" излиза статията "Пътеводител за България – пътища и безпътие". За неин автор е сочен големият наш сатирик и карикатурист Райко Алексиев (убит от болшевиките след преврата през 1944 г.). Когато човек чете текста, изпълнен с насмешка и ирония, остава с усещането, че сякаш е описана днешната действителност в родината ни. Ето и цялата статия:
    "За България може да се каже, че е свободна страна. Или по-правилно казано – България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройва, както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции.
    Населението ѝ се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Занятието на всички се състои в това: сегашните министри да дават амнистия на бившите, а бъдещите – на сегашните.
    Страната е разделена на 14 окръга, 60 партии, 600 крила, 6 хиляди групи и 6 милиона мнения, като всяко отделно мнение подлежи на разцепление.
    Разположена е между границите си, а разположените в нея не знаят никакви граници.
    Снабдена е с железници, чрез които най-лесно се стига до катастрофа.
    Има добри и уредени прави пътища, обаче поданиците ѝ предпочитат да вървят по кривите, защото са по-утъпкани.
    Държавата си служи с телефони, а държавниците – с телефончета.
    Столицата ѝ има обществени сгради и улици, като улиците са пълни с уличници, а обществените сгради с общественици. Случва се обаче и обратното – уличниците се настаняват в обществените сгради, а обществениците се пращат на улицата.
    Страната има държавен строй, но самият строй не върви под строй.
    Държавата се управлява от хора, според случая. Случаите пък се управляват от случайни хора.
    България търгува с всички. Но случва се и обратното – всички да търгуват с България.
    Националният девиз на държавата е „Съединението прави силата“, поставен върху разединеното Народно събрание, на което му е нужно да намери една сила, която да му направи съединението.
    Държавният девиз на нацията пък е „Боже пази България“ . В случая Бог е натоварен да пази България, вероятно, защото другите са заети да си пазят частните интереси."
  • dogi137dogi137 Публикации: 568
    редактирано 06.07.2014
    anabell, уникално! Благодаря ти, че си го намерил/а за всички нас!:)
  • user1232user1232 Публикации: 153
    редактирано 06.07.2014
    Пари, пари, пари! - рекъл едно време Наполеон i и зяпнал беше да глътне цял свят; пари, пари, пари! - думат нашите букурещки народни базиргени и слухтят де кой ще да умре, за да му лапнат имотецът; пари, пари, пари! - думаше наш кир Михалаки и беше - чорбаджия. Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог. За пари Генович е станал шпионин, Найденов мекере, а Михайловски подлец - само нашите букурещки патриоти не работят за пари в кафенето, а за да им се смеле ястието в стомаха. Но от сичките тия златни телци достоен за нашата дълбока почит и за нашето високо внимание е кир Михалаки. А неговата орисница е обща за сичките "велики" хора, неговата съдба е по-трагическа и от Дон-Кишотовата.
    Седим срещу Вознесение с дяда Обрешка Картункович на пътя и гледаме как си играят децата на "пещ-пещ-пещице". Отдолу иде кир Михалаки и като върви, сякаш че и дуварите му думат: "Машаллах, машаллах! Голям човек, умен човек." А голям и умен човек беше кир Михалаки: шкембето му - де можеш направи такова шкембе - да събереш шкембетата и на шестех букурещки трътове, макар те и повече народен имот да са изяли; главата му - пет такива глави, каквото има "нашето доктор", макар то да е професор "на букурещкото медицинско факултето" и с конския си ум е зачудило и мало, и голямо. Главата и шкембето на кир Михалаки нямаше ги по сичките салхани. В шкембето му свободно можеха седна пет души турци и да пият кафе; в главата му с трийсет яйца гъска да насадиш; а гърдите му - гърди нямат нашите чорбаджии. Лицето на кир Михалаки мязаше на подница, носът - на мухлясал грозд, ръцете - ръцете му се не виждаха отпред; а крака - само от краката му да направиш 5-6 попа. Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му - като талията на свинята, гърбът - като табашки кош, а под гърба - кръгла манастирска трапеза.
    - Бягайте беее-й! Бягайте! Чорбаджията иде! - извика едно от хлапетата, като зърна кир Михалакя, и обърна пети, та побягна като опърлено.
    Децата - едни избягаха, други като втрещени се прилепиха до дуварите, зачевъркаха носовете си и със страх чакаха да измине селският бик. А кир Михалаки - вятърът надул шкембето му като гемеджийско платно - плува ли, плува! "Их! Да има кой да ти избоде с някоя главня едното око, ще замязаш на циклоп" - рекох аз на ума си; защото тамам тогава учех гръцката митология. Но преди да посегне някой да избоде окото на кир Михалаки - кир Михалаки пресегна и улови едно хлапе за ухото. "Магарета ниедни... за вас черква няма, а? Хайде да се молите богу за бащите си и за майките си." "Оле-ле! Чичо Михалаки, откъсна ми ушенцето!" - извика хлапето и се изкриви тъй, както не се е изкривявало и в ръцете на учителя си. Кир Михалаки пусна хлапето и подкара сичките гологаши сополковци да идат да се молят богу.
    "Тъй и Наполеон е теглил ушите на народите, дорде най-после и него уловиха за ухото и го заведоха да се моли богу на св. Елена" - помислих си аз тогава. Но тъй е и сега: светът,сякаш, направен е един други за ушите да се теглят. А като погледна, ушите на българите видат ми се много големи - май-май магарешки.
    - Кольо бе, ти защо побягна, като видя чорбаджията? - попита дядо Обрешко хлапето, което беше вече излязло и подскачаше пред нас с коматче ръжен хляб в ръката си, от което, като отхапнеше, изтриваше си и сополите.
    - Побягнах зер, че той тегли за уши.
    - А че защо тегли?
    - Защото е чорбаджия.
    - Ами защо е чорбаджия?
    - Хайде де! Защото има пари.
    - Ами ако да нямаше той пари, ти нема не щеше да бягаш?
    - Е-хе! Ще бягам аз ! Нямаше да грабна тогава тоягата на татя, пък да го закарам на блатото да го напоя - каза хлапето, но като се озърна, изведнъж улови дънцето на потурките си и не чу се - не видя. Погледнах: вятърът се обърнал отгоре и шкембето повлякло кир Михалаки надолу. Кир Михалаки върви, а с него и жената на Мита Ченгелят с пеленаче дете на ръцете си и с още четири други подире си, накичени със сичкия салтанат на сиромашията и едно от друго по-дребни. Ченгелка плаче, а кир Михалаки се подсмива под мустак.
    - Моля ти се, кир Михалаке, имай милост от бога - пусни Мита из хапуса. За 30 гр/оша/ цял месец вече как лежи - а аз сама жена какво да правя? Толкова деца, а залък хляб няма вкъщи... от вчера не са яли...
    - А че не съм те карал аз да раждаш толкова деца. Сиромаси хора сте - да сте правиле икономия.
    - О-ох, не думай, кир Михалаке, каква кумания да правиш, като кума -той по сиромах от нас? За дрешки, за свещи, за туй - за онуй, се ние си харчиме. Само попът - невидяло му се попството, - само той ни зе 9 гроша за кръщене. Пък с 30 гроша кое първен? И то пак отколе да сме ти платиле тия пари, ама на: магарето го притисна глината, свинята я убиха у вас в градината, а кокошките - ако не вярваш, ела виж - до една изпукаха от пипката... Няма, няма отде да зема; една верига и една черга бяха остале, и тях донесох у вас... Не зная вече какво да правя!
    - То не е моя работа. Хилядо пъти ти казах: донес 30 гроша, пък си земи и чергата, и веригата, и мъжа... Ако не - хайде, деф ол бурдан; ако ти е мил мъжът, иди и леж с него в магарешкия рай! Аз й казвам да е правила икономия, тя ми разправя, че кумът, попът и магарето й биле криви! Бе хей, мерет, пари ако нямаш, ум барем в главата си нямаш ли? Разбери какво ти хортувам.
    - О-ох, ох! Смили се, кир Михалаке, какви пари и какъв ум искаш от жена? Който има в кесията, той има и в главата, ами аз? Тежко ми и горко с толкова деца!...
    - Ха! За тая хората - "бог да прости". Затова ти казвам аз, че мене ми трябват пари - пари - парииий! Разбра ли? Донес 30 грошовца - пък да пусна мъжецът ти, разбра ли?
    - Разбрах... - едвам продума Ченгелка и с края на кърпата си зе да си трие сълзите. А кир Михалаки извади кърпата си из пазвата и изтри потът от прекрасното си лице. "Умори ме май с проклета жена" - изпъшка той и тръгна след шкембето си.
    - Пари да те парят по дроба! Веригата, що ми си зел, дано на шията ти ръжда да я изяде! А с чергата ми носилото да ти покрият! - пропя, или се едно проплака Ченгелка след кир Михалакя, и влезе в къщата си да набере бурен и да нахрани децата си.

    Христо Ботев
  • Ivakriva (BG1)Ivakriva (BG1) BG1 Публикации: 3,743
    редактирано 09.10.2014
    КРАЛИЦА НА ДЪЖДА
    Познавам я... Очите си прикрива.
    Рисува сърчица върху стъклото.
    Понякога е твърде мълчалива.
    Не се усмихва. Може би защото
    тя цяла изтъкана е от дъжд...
    Животът ù е кораб наводнен.
    Навремето бе влюбена във мъж.
    Сега е облак – тъмен и студен.
    Познавам я... Щом слуша тъжни песни
    прелива самотата от очите ù.
    Да плуваш без да можеш не е лесно,
    особено щом мъртви са мечтите ти.
    Но има дни, в които, между капките,
    една мечта се плъзва във зениците...
    Тогава тя усмихва се за кратко
    на слънцето, на пролетта, на птиците,
    които са отдавна отлетели
    от тъжната ù и голяма къща.
    И пак се нижат дните... Все недели.
    И споменът дъжда в очите връща...
    Познавам я... Но името на глас
    да изрека ужасно се страхувам,
    защото тя... това съм всъщност... аз!
    И все вали... И все по-трудно плувам...
    Nostalgia

Оставяне на коментар

ПолучерКурсивЗачеркнатоOrdered listНеподреден списък
Емотикон
Изображение
Изравнете отлявоПодреждане в центъраПодравняване вдясноПревключете HTML изгледПревключване на цяла страницаПревключване на светлини
Пускане на изображение/файл