НЕЩО ЗА ДУШАТА
МАЙЧИНА СЪЛЗА
Заромоля дребен есенен дъждец.Жълтият листак в градината светна.Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука.Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне.Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка.Всички си отидоха.Отлетяха на юг неговите две сестрици.Изгуби се майчицата му в топлите страни.Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?Оставиха го само в дъното на гърнето,защото беше сакато и неможеше да лети.През лятото избухна пожар в къщата,под чиято стряха майка му беше свила гнездо.Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня,един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило.Голото пиле примря от болка.Когато се свести,то видя,че се намира в ново гнездо,а над него седи майка му с клюмнала глава.Най-напред се опита да раздвижи крилца,но не можа,защото дясното,изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото.Потъмняха гроздовите зърна.Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градините.Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици.Те се готвеха за път.Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
-Мило дете,ние днес ще заминем на юг.Ти не можеш да летиш.Затуй ще останеш тука,ей в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина.Там ще лежиш.А когато огладнееш излез навън и си клъви нещо.Цялата градина е зарината в плод.Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето.Ти не тъгувай.Напролет ние пак ще се върнем.
-Благодаря,майчице,дето си се погрижила за мене!-промълви сакатото и,за да скрие сълзите си,навря главица под крилото на майка си и притихна.
Всички си отидоха.Занизаха се мрачни дни.Заваля дребен дъждец.Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето.Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
-Ах,колко съм уморена!-въздъхна тя.
-Откъде идеш?-попита любопитно лястовичето.
-Остави се!Голям път изминах.Ида от Великия океан.там се родих.Аз не съм дъждовна капка.Аз съм сълза.
-Сълза ли?Каква сълза?-надигна се тревожно лястовичето.
-Майчина.Историята на моя живот е къса.Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход.Аз стоях в дясното око на кахърната птичка.Океанът ревеше.Духаше силен вятър.С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
-Братко ветре,когато ходиш над света и ако митеш през България отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак,който се върти в градината.Забравих да поръчам на рожбата си когато тръгвах.Кажи му още,че моето сърце изсъхна от мъка...
-Къде е твоето лястовиче?-попита вятъра.
-Оставих го в едно пукнато гърне,търкулнато в градината,където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка,аз се отроних от окото й.Вятърът ме грабна и ме понесе над света.Девет дена летях.Ето сега паднах на туй цвете.Колко съм уморена!Искам да капня и да заспя...
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна.Стана бърже,отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
-Благодаря ти,майчице!-прошепна то,легна си в перушината и заспа,затоплено от сълзата,сякаш беше под майчините си криле.
АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ
Заромоля дребен есенен дъждец.Жълтият листак в градината светна.Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука.Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне.Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка.Всички си отидоха.Отлетяха на юг неговите две сестрици.Изгуби се майчицата му в топлите страни.Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?Оставиха го само в дъното на гърнето,защото беше сакато и неможеше да лети.През лятото избухна пожар в къщата,под чиято стряха майка му беше свила гнездо.Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня,един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило.Голото пиле примря от болка.Когато се свести,то видя,че се намира в ново гнездо,а над него седи майка му с клюмнала глава.Най-напред се опита да раздвижи крилца,но не можа,защото дясното,изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото.Потъмняха гроздовите зърна.Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градините.Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици.Те се готвеха за път.Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
-Мило дете,ние днес ще заминем на юг.Ти не можеш да летиш.Затуй ще останеш тука,ей в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина.Там ще лежиш.А когато огладнееш излез навън и си клъви нещо.Цялата градина е зарината в плод.Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето.Ти не тъгувай.Напролет ние пак ще се върнем.
-Благодаря,майчице,дето си се погрижила за мене!-промълви сакатото и,за да скрие сълзите си,навря главица под крилото на майка си и притихна.
Всички си отидоха.Занизаха се мрачни дни.Заваля дребен дъждец.Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето.Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
-Ах,колко съм уморена!-въздъхна тя.
-Откъде идеш?-попита любопитно лястовичето.
-Остави се!Голям път изминах.Ида от Великия океан.там се родих.Аз не съм дъждовна капка.Аз съм сълза.
-Сълза ли?Каква сълза?-надигна се тревожно лястовичето.
-Майчина.Историята на моя живот е къса.Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход.Аз стоях в дясното око на кахърната птичка.Океанът ревеше.Духаше силен вятър.С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
-Братко ветре,когато ходиш над света и ако митеш през България отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак,който се върти в градината.Забравих да поръчам на рожбата си когато тръгвах.Кажи му още,че моето сърце изсъхна от мъка...
-Къде е твоето лястовиче?-попита вятъра.
-Оставих го в едно пукнато гърне,търкулнато в градината,където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка,аз се отроних от окото й.Вятърът ме грабна и ме понесе над света.Девет дена летях.Ето сега паднах на туй цвете.Колко съм уморена!Искам да капня и да заспя...
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна.Стана бърже,отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
-Благодаря ти,майчице!-прошепна то,легна си в перушината и заспа,затоплено от сълзата,сякаш беше под майчините си криле.
АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ
0